Искам Повече Пари #_#

[Pisobella]

-Е като не можем да останем тук завинаги, и като не можем да излезем, как тогава се очаква да... не умираме тук?! Поли, гръм да те удари! Ти ни забърка във всичко това! На тъй като тук не можем да умрем, ще те убия веднага щом излезем. Проклета да си!

Заша се намръщи и застана пред вратата:
- Ей, врата! Пусни ни да излезем!?

Настана тишина. Всички с трепет очакваха като че ли да стане чудо и заклинанието да се развали. Как не се бяха сетили по-рано да пробват по този начин? С добро?
Неловкото мълчание продължи сякаш часове...дни.... напрежението все повече се покачваше...даже Кейти беше замлъкнала и гледаше с влажни червени очи към вратата....
И в този миг... нищо не се случи.

Заша избухна и се разкрещя:
-Чуваш ли какво те питам, скапана врата такава? - и започна да я блъска и рита яростно...
Но пак нищо не последва. Заша се строполи до вратата и се облегна на нея. Мислеше си колко хубаво би било да си запали една цигара.
-Май така няма да стане също.... - уморено каза тя.

Всички я гледаха. Боб му беше доста тъжно за нея - тя беше силен характер и свободолюбива личност, а този затвор я побъркваше. Макар че не й личеше и сякаш това не й пречеше, тя от време на време изпадаше в такива кризи, когато целият ресторант се обръщаше надолу с главата изпотрошен.

-Ако получа това, което искам,ще ви пусна! - се чу едно ситно гласче.- И бъдете така добри повече да не ме удряте и обиждате. И аз имам чувства!!!! Кво като съм врата?!!?

Е това си беше ебаси майтапа! Тъпата врата взе, че наистина проговори? Заша беше подскочила като котка и беше застанала срещу вратата, която беше оживяла - огъваше се докато говореше и сякаш наистина можеше да се отскубне от пантите и да тръгне на разходка. Всички бяха като втрещени - чу се шум от падане на чене на пода. Чу се и още едно по-силно "ТУП!" - Кейти не издържа и припадна.
-Трябваше ли да си мълчиш всичките тези скапани години?! - разкрещя се Поли - А сега защо проговори? И какво искаш за да ни пуснеш?!
- Няма нищо повече да ви кажа, гадни нахални и невъзпитани същества! Ако получа това, което искам, ще ви пусна! - и вратата млъкна. Отново си стана същата стара врата със следи от най-различни удари със и без предмети.
- Кажи! Какво искаш, за да излезем? Какво? Какво искаш? - повтаряше Поли, но вратата повече не проговори.

Мина доста време, може би час- никой не знаеше, откакто вратата беше проговорила за първи и последен път. Всички мълчаха и стояха и се опитваха да осъзнаят какво се беше случило. Все пак имаше шанс да излязат! Нещата вече бяха мнго по-различни от преди! Имаше надежда, и то реална! Най-накрая Заша проговори:
- Хм, Боб, абе тва кафе ... сигурен ли си че не си сложил някоя халюциногенна гъба по погрешка? Току-що ми се стори, че врата проговори..?
- Мггггпффф...мф....гхпфхххффппп.... - измъкна Боб. Все пак ченето му беше още на пода.
-Хич не ни върви... едно след друго ни се случват все гадни неща... Поли, сигурна ли си, че няма заклинание да сме все най-прецаканите? И сега как да го разберем кво е тва нещо дето иска.... Поли, нали каза че няма да стане? А сега защо се получи?
- Не знам, явно нещо се е променило.... може би защото вие сте тук? - с недоумение каза тя. - Толкова пъти съм се опитвала да я накарам да проговори, правила съм какво ли не и ...нищо...

[Pisobella]

.............
Бяха изминали месеци от последния път, когато Вратата проговори. Всички вече бяха позабравили случката, все едно беше сън. Бяха опитвали по какви ли не начини да я накарат да проговори отново, бяха умували и търсили как ли не какво е нещото, което Вратата иска, но без успех. Накрая се бяха примирили, че явно нещата няма да се получат по този начин и .... ще се поостане още известно време в кръчмата на Поли.

Денят беше топъл и слънчев, Заша стоеше с чашка кафе на малка масичка до прозореца и гледаше минаващите хора. От време на време измрънкваше нещо и продължаваше да зяпа навън. Боб лъскаше чиниите с едно увиснало парченце от бинта си, който вече беше за смяна, защото беше започнал да се къса. И от тоалетната се чуваха хлиповете на Кейти, която се опитваше да изчисти, но видяла в огледалото си отчайващото си изражение и изпаднала в нов ревящ пристъп. Мдааа, един съвсем нормален следобед в кръчмата. Времето минаваше бавно, сякаш беше спряло и минутките се точеха като години.
По едно време влезе пощальона Киро Бавното - наричаха го така, щото винаги се губеше по пътя и не се знаеше КОГА (а и изобщо ДАЛИ) ще получиш съобщението.
- Оооо, Кирчо, не сме те виждали от векове. Кво има? - Боб се опита по възможно най-внимателния начин да го каже, за да не му се разпадне ченето за пореден път. Все пак бинтовете му бяха за смяна...
- Имам едно съобщение за вас.... ама нещо не мога да го намеря - каза Киро ровейки в чантата си - беше тук някъде...... мммм, дали не е това? А не, не....А! Ето го! - и подаде сгънатото листче на Боб и зачака търпеливо ...
- Ама то е изпратено преди няколко месеца! От едно селце на не повече от 3 седмици път от тук! - възкликна Боб - изобщо не проумявам как може да си толкова бавен с тези неща, нали си пощальон!? - отвори листчето и изведнъж изрежението му коренно му се промени и изсъска през зъби (с цената на почти разкаченото си чене) - Кво искаш!? Безплатно кафе няма да получиш! Ти си толкова бавен с тия съобщения, че не знам как още някой не те е убил! - подаде му една бисквитка, защото все пак Боб не можеше да бъде толкова лош или жесток, и Кирчо Бавното излезе по най-бързият начин, на който беше способен. Да видиш ужасно раздразнена мумия не е най-приятната гледка...

- Кво ти става, бе, Боб?! Хлапето нищо не ти е направило! Е, вярно, че е ужасно бавен, грозен и тъп, но все пак това никога не ти е пречило.... - се обади Заша от масичката си.
- Да, ама ако бяхме получили съобщението по-рано, много главоболия щяха да са ни спестени ... Ето, убеди се сама! - и Боб подаде листчето на Заша.

Заша се зачете, отначало стисна устни ядосано, после се усмихна и накрая прихна да се смее. Боб гледаше в недоумение... "Какво, по дяволите, беше смешното в цялото съобщение!?!?!" Кейти, дочула смеха на Заша, се появи с въпроса "С кво се е надрусала този път?!"
- Ох - пое си дъх Заша - ние никога няма да излезем от тук.. АХАХАХАХАА!!!
- Мдаааа, поредната нервна криза... - поклати глава Боб - Сега разбирам ...
- Я дай тва листче - Кейти го взе от ръката на Заша и зачете на глас - "Здрасти Заше, по следите сме на книгата, но все още нищо не сме намерили. Намерихме разрушено светилище на Тях, но за съжаление има само останки и нищо повече. Времето е много яко, слънчицето пече и птичките пеят. След месец ще сме в Града по реката при Нашите, да пием по една биричка. Как е в бърлогата? - драсни един ред. Цунки по муцунки от твойте приятелчета: Пиленцето и Магаренцето" .... Е, добре де, отново не разбирам - какъв е проблемът?!
- Как какъв! - Заша се беше поуспокоила - можех да ги помоля да потърсят и решение на проблема с тъпата Врата! - и Заша метна празната чашка от кафе по нея - Нямаме идея към кой вече да се обърнем от околността, а нямам и идея къде може да ги намеря сега... Все пак съобщението е от преди няколко месеца! Даже не знам дали още са живи.... - и тя се строполи на стола...
- Е какво? Просто ще отидат при ..Вашите?!На гости на някви ваши приятелчета - все така недоумяваше Кейти за какво е цялата дандания
- О, Кейти, в Града по реката е главният офис на Ордена на умрялата сова - никой не знае какви знания имат, пазят ги в тайна, но, Бога ми, крият и имат информация за най-различни неща, за който даже не си и сънувала... можеха да знаят нещо... А и там има гигаааантска библиотека с какви ли не книги.... Притеснява ме само това, че след като са се видяли с нашето приятелче на биричка и са били в града, не са пратили съобщение какво е станало.. А и да са пратили, кой знае кога ще го получим!?

Кейти постоя за миг, в следствие на което започна да реве със всичка сила.
- Видя ли кво направи? Разстрои я! Сега ще ни надува главите... - ядосано отвърна Боб.

По-късно започнаха да идват хора, Кейти се принуди да отиде в тоалетната за да циври, и нещата в кръчмата си продължиха по естествения път. Хората пиеха, драйфаха, псуваха и от време на време се посбиваха. Заша беше слязла в стаята си и гледаше бележката и си мислеше: "Аз явно съм изтъпяла ужасно много в този бардак, но това съобщение крие много повече информация, отколкото се вижда. Просто не могат да ми пратят бележка пълна в глупости.. само да можех да си спомня кво се бяхме разбрали как да кодираме думите?! И все пак предпочитам да не казвам за другите за кодиранто съобщение, не е тяхна работа." Заша сгъна листчето, натъпка го в сутиена си и се качи да помогне на Боб с поръчките. Беше топло и задушно, заведението се беше напълнило и определео имаше работа. Докато хората се разотидат, вече беше станало късно след полунощ и Заша беше изтощена и плувнала в пот.
- Отивам просто да умра в леглото! Нямам сили за чистене или каквото и да е било, утре на обед! - и Заша се запъти към стаята си. Съвсем беше забравила за листчето и когато се събличаше изпадна на леглото до нея. Вдигна влажната хартийка и когато го отвори видя, че се бяха появили червени букви. "Боже, как можах да забравя! Това е писано със специалното магическо мастило, което се проявява само след като буквите бъдат напоени с течност от този, за който е предназначено съобщението. А когато листа изсъхне, буквите отново ще избелеят" - в повечето случаи беше достатъчно да си наплюнчиш пръстите и да ги прокараш по листа, но явно и с пот се получаваше. - "Гениално! Съвсем бях забравила за това мастило. Я да видим сега за какво става дума..." Заша се зачете, въздъхна тежко и прибра листа на скришно място. "Със сигурност няма да им казвам, или поне все още не. И на това ще му дойде времето...може би, някой ден".... Легна по гръб, загледа се в тавана и след миг вече беше заспала....